Животът е най-талантливият сценарист. Обожава обратите и изненадите и

 
 Животът е най-талантливият сценарист.

Обожава обратите и изненадите и ги прави по виртуозен метод. Неочаквано таман в навечерието на най-безспорния (убедени сме в това), най-българския празник – 24 май, родното слово получи най-голямото си самопризнание от един от най-престижните англоезични състезания – Man Booker Prize.   Георги Господинов и Анджела Родел (преводачът на книгата „ Времеубежище “) завоюваха Голямата премия, 50 хиляди паунда и… корона от тръни. Анджела бе помилвана – чужденка е, а Господинов се снабди с тази корона, без да е упорствал за нея.   Освен откровената наслада от международното самопризнание го заля и поток от отричане. Писателят отприщи могъщия вирус на завистта, който латентно циркулира в другояче горещата българска кръв. Пирокластична злоба, която избликва при триумф на близък.

Да беше „ Кюстендилска череша “ или „ Силистренска кайсия “, премията се преглъща, само че не и „ Букър “. Преди години доста хора си отдъхнаха, когато анимационният филм „ Сляпата Вайша “ по неговия роман не съумя да вземе „ Оскар “. Но в този момент гневът наподобява подобаващ. Как смее!   В този ураган от смесени пристрастености – екстаз и отричане, откриваме оня Ганя, затъкнал мускалчетата в пояса на преголемия си търбух. Хем е деятелен, хем не има вяра, че нещата могат да се случват по верния метод – с труд, с методична поредност, с монашеска отдаденост и през парадния вход.   Георги Господинов към този момент носи два гряха. Исторически видяно, е класик. Лошо! Вторият грях е още по-голям: той е жив класик. Технически видяно – най-признатият български публицист за всички времена.   Вдигна летвата толкоз високо, че идващият претендент за класик ще се нуждае най-малко от „ Нобел “. Нелоша цел, стига отново да не закъснее.   Завистта има и своите позитивни страни. Вече имаме стандарт. Евтиният пиар, приятелският кръг на море от графомани до момента удавяше качествената литература в непоследователност. Многото надарени писатели в България заради вродената си невзискателност и съсредоточеност мъчно излизат на авансцената на литературата, тъй като от дълго време не словото, а кулинарната презентация е аршин. Вече не е по този начин. Нещата, уповавам се, си идват на мястото – по жанрове и по качество.   „ Времеубежище “ се оказа леговище и на буквите, тъй като Господинов възпламени факла и всички, които желаят да вървят нагоре, виждат върха. Българската литература става забележима, извадена от нафталина на самосъжалението и неверието. Към върха, популярност Богу, има доста пътища. Така както една дума има доста смисли, доста подтекст, стига да има какво да кажеш.   И уповавам се, най-важното разследване от първия български „ Букър “ да бъде оня пламък, който да съживи българския език посредством фантазията да казваш, посредством упоритостта да успяваш, посредством поуката да се трудиш.

*Заглавието е на редакцията